Един ден както всички други или просто стъпчица напред в живота

Понеделник е. За някои начало, за други просто Понеделник. А за мен? За мен е момент от миналото. Толкова ни е забързан живота и същевременно толкова провлачен, че се губя някъде между тази дилема. Днес отделих време да чета. Чувството е уникално (дано мнозинството го познава все още).. Книгата не е от прашните и представлява реалният живот. Вмъкнах се в нея и тя ме грабна така, както единствено тя умее. Днешния ден за мен е ползотворен. Дадох си почивка от всичкия шум навън, обърнах повече внимание на семейството и отворих книга. Наблягам на последното, не защото ми е непознато, а защото навява един спомен, спомен от детството, когато бях все още безгрижно хлапе, което обичаше да рисува, да гостува на баба си и да чете книжки, докато заспи на дивана. Някак ми се иска по-често да усещаме такива неща, но се страхувам, че малко по малко напълно ще зачезнат.
И сега трябва да вмъкна лошата част. Лоша може би.. след време ще бъде добра, защото ще има къде, къде по-лоши. Стремглаво препускаме напред, мачкаме, рушим, градим, почти не обичаме, почти нямаме хубави сънища, забравяме старите приятели, търсим нови и се надяваме да попаднем на капчицата вода в пустинята. Трябва ли да кажем "По дяволите всичко и всички!" или да продължим да търсим онова усещане, което ти дава мир, щастие и сили?

09.08.2010г. някъде към 20:00ч. и някъде там из петънцата надежда